Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Женският гений

13 февруари 2017 г.
Женският гений

Какво е да бъдеш „гениален“: вродено състояние на ума или способност да се развиваш под влияние на средата си? Къде е границата между смелостта да бъдеш изключителен и желанието да станеш икона на успеха сред своята общност? Елена Феранте знае отговорите.

През 1991 неизвестна авторка, подписала се Елена Феранте, изпраща на италианското издателство Edizioni e/o ръкопис на романа L’amore molesto заедно със списък от безусловни изисквания. Сред тях на първо място стои желанието да запази напълно своята анонимност – важно условие, за да продължава да пише. Веднъж създадени, казва тя, книгите нямат нужда от автор, затова категорично отказва да представя и рекламира творби чрез собствената си персона. Не авторът, а книгата е за продан, бихме могли да обобщим нейното поведение оттогава насам, в продължение на четвърт век и осем световно признати, преведени на близо 40 езика романа. Този бунт срещу съвременната култура на знаменитостите, срещу суетния шум на сценичния подиум е безпрецедентен в своята упоритост. Въпреки два опита през последните години да се разкрие самоличността на Елена Феранте, резултатите не са достатъчно убедителни и категорични. Нещо повече и по-важно. С втория опит разследващият журналист Клаудио Гати показа колко дълбока е станала разликата между съвременната журналистика като огледало на публичната чувствителност и манталитета на хората, които обичат да четат сериозна литература. Не само че никой не се зарадва на сензационната новина, но всички, които обичат Феранте, намразиха Гати. Дотам, че един британски журналист предложи да го нарекат „най-презрения италианец на планетата“. (Както изглежда, старата поговорка за гарваните и окото отдавна е демодирана.) Още един проблем поставя фактът, че за „Елена Феранте“ винаги се е говорило като за жена, сякаш никой не си е помислил, че авторът може да бъде и мъж. Отговора откриваме назад в историята на европейската литература. Когато през 1847 излиза романът Джейн Еър: автобиография с мъжкия подпис Кърър Бел, всички са убедени, че авторът е жена. Както го казва един рецензент: „Кой друг освен жена би се осмелил, с незначителен изглед за успех, да изпълни цели три тома с историята на едно женско сърце?“. Случаят Джейн Еър почти призрачно се повтаря век и половина по-късно с тетралогията, известна като Неаполитански романи, от Елена Феранте. Тя е всичко онова, което може да ни напомни за Шарлот Бронте: огромен bildungsroman на женската психика в автобиографичен режим.

Гениалната приятелка (2011) е първата книга от тетралогията (и втората от Феранте на български език след Дни на самота, Колибри, 2009). Тя ни отвежда в Неапол от 50-те – 60-те години на XX век. Нищо „туристическо“ няма в този Неапол, особено в предградието, където се развива сюжетното действие: място на бедност, насилие и неизчерпаеми суеверия, сред които израстват две момичета от най-долната част на средната класа. Ако сте харесвали филмите на Висконти например, атмосферата ще ви върне към тях. Този Неапол е толкова реалистичен и убедителен, че никой не се съмнява в неговата автобиографична връзка с истинската „Феранте“. Отношенията между двете момичета не са обикновени, Феранте по принцип не се интересува от тривиалното в човешката психика, тя е художник на уникалното, странното, стряскащото дори в живота на своите героини. И двете момичета са необикновени, но по много различен начин: русата, синеока и сърдечна Елена срещу мършавата, злобна като улична котка, агресивна и ... гениална Лила. Лила може всичко, но все пак Елена е тази, която ще стане писателка. От тяхната връзка – и с перипетиите на нейното развитие в продължение на десетина години – започват големите въпроси, които поставя романът. Какво е да бъдеш „гениален“: вродено състояние на ума или способност да се развиваш под силното влияние на средата си? Къде минава границата между смелостта да бъдеш изключителен и желанието да станеш икона на успеха сред своята общност? Какво убива гения и калява индивидуалността на „обикновения“ човек? Тези въпроси получават неочакван отговор в края на книгата. Затваряйки последната страница, върнете се към самото начало, към епиграфа от Гьотевия „Фауст“; той ще ви подскаже замисъла на авторката.

Гениалната приятелка е поглъщаща, обсебваща книга (и нямаме нужда от Хилари Клинтън да ни го каже). Писането на Елена Феранте е дълбоко и зряло, най-доброто, което теорията за „женско писане“ би искала да има като практическа илюстрация. Всеки, който прочете тази книга, ще очаква с нетърпение появата на другите три „неаполитански романа“, при това с преводач Вера Петрова, тъй като нейната работа изглежда чудесно извършена.

проф. Милена Кирова, Култура - Брой 5 (2885), 10 февруари 2017 

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени