Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Джон Банвил – един чичероне в орбитата на безкрайното

07 януари 2017 г.
Джон Банвил – един чичероне в орбитата на безкрайното

Психологически плътна и рефлективна, щедро минирана със символи и асоциации, обрасла с мистерия и сложни морални дилеми. Такава е прозата на Джон Банвил. Отличава се с монументална красота и дързост. Много от героите му гледат на околните като на карикатури. И са толкова убедителни, че не ни се вярва авторът да се разграничава от тях.

Какво друго, ако не дръзко, е решението да назначиш гръцкия бог Хермес на длъжност „разказвач” в роман с мегаломанското заглавие „Безкрайностите”? Двама от простосмъртните герои в книгата носят името Адам Годли. Бащата е осъден на смърт от неизлечима болест, синът е осъден на живот, в който се чувства не на мястото си. Майката на последния, Урсула, отглежда чувството си за вина, обгрижвайки съпруга си. (От време на време разрежда въпросното чувство с недотам благочестиви действия или със спасително вцепенение.) В хода на разказа научаваме, че дъщерята Петра - сестра на объркания млад Адам – също е странна птица, „изгубена и тревожна душа”. Нейната фиксация, както и бавната, но неумолима агония на баща ѝ пораждат онова всепроникващо напрежение, което сгъстява атмосферата като въздух в балон. Макар старият Адам да умира на Коледа, в книгата няма и следа от християнския Бог. За сметка на това иронията на Банвил пуска в действие няколко позабравени гръцки божества – Зевс, Хермес и Пан, чието подмолно, смътно осезаемо присъствие умножава перспективите към надвисналата смърт. Един от най-пикантните моменти в книгата разбулва сластните помисли на закотвения в леглото мъж по отношение на снаха му Хелън.

Действието е заключено в 24 часа, мястото е голямата сумрачна къща на семейството в Ирландия. Изящните пасажи и културните препратки са много, инвенциите на автора са поразителни, а ехидният хумор и скандалната намеса на боговете в делника на покрусеното семейство изострят вниманието и приобщават читателя към необичайното бдение. Ето един находчив пасаж, отнесен към диалог между бащата (който е виден математик и физик) и дъщерята Петра, негова довереница и муза, като поредно свидетелство за остроумието на автора:

„Във времето, казваше баща ѝ, поглеждаше нагоре и почесваше брадичката си през космите на брадата, във времето съществуват малки пукнатини, малки приплъзвания, които още в самото начало са препречили притока на аморфност и са създали форми. По същия начин, беше ѝ казал, както ноктите ти закачат парче коприна с малките си кукички, които не подозираш, че ги има, докато не задерат в него. „Разбираш ли?“ – питаше. Пролуки в матрицата, темпорални разминавания. Затова в самото начало, когато все още е нямало нищо, може да се каже, че светът е бил осуетяван, имало е пречки за съществуването му. Цялото това огромно нещо – и махнал с ръка към всичко извън пещерната зеленина, където седели – е необятна мрежа от дребни провали, безкрайно малки злополучия. Изгледал я с безпомощна усмивка. „Разбираш ли?“

Ако майсторството на Джон Банвил доближава перото му до колоси на модернизма като Джойс и Бекет, с тематиката си романи като „Недосегаемият” го разполагат в компанията на Конрад и льо Каре. Неслучайно през 2005 година Банвил стана носител на „Букър” за романа си „Морето”, след като през 1989-а беше номиниран за „Думата на обвиняемия”. Оттогава насам наградите се множат с лекота. Банвил си има и литературно алтер его - Бенджамин Блек е името, с което подписва криминалните си романи.

Недосегаемият” е язвителна социална комедия с характеристики на политико-философски дебат, безжалостен самоанализ и съспенс. Натрупал опит като служител на британското разузнаване и художествен експерт в английския двор, сега Виктор Маскел е разобличен като съветски шпионин. Публичният позор е непоносим и конструкцията на живота му започва да се олюлява. А вече е на седемдесет и две, тежко болен, и трябва да внимава с глаголните времена, нищо че вътре в него дреме вечният 22-годишен младеж. „Не съм шпионирал за руснаците, шпионирах за Европа, една далеч по-многолюдна църква”, отговаря хладнокръвно Маскел, когато го нападат вестникарите. Докато читателят се пита кой може да го е издал, героят обръща поглед към миналото си и ни позволява да надникнем в душата му, разплитайки доброволно нишките на тайния си живот. От вербуването му за шпионин като студент в Кеймбридж до най-високите етажи на властта и превръщането му в доверено лице на краля, неговата „двойственост” има много ракурси: ирландец и англичанин, съпруг и любител на еднополовата любов, предател и наивник...

Романът се закача с Ницше, „Смъртта на Сенека” и се протяга чак до Бекетовото отчаяние и идеята за неназовимото, към невъзможността човек да се представи или да бъде идентифициран, личността му да бъде обхваната с думи: „Ще свалям пласт след пласт мръсотия – боя с цвят на карамел и спечени сажди, останали след един живот на криене и преструвки, – докато стигна до самото нещо и разбера същността му. Моята душа. Моят аз.”

В интервю за „Дейли Бийст” отпреди няколко години Джон Банвил дава любопитни отговори на въпроси относно авторите, с които го сравняват. Признава, че Набоков е голямата любов на юношеството му, но намира за дразнещо „пределното му артистично самодоволство”. Смята, че Достоевски е „лош писател” и е трудно да бъде взет насериозно като романист, но пък е „прекрасен философ”. Същото се отнася и за Камю, макар че „прекрасен философ в неговия случай звучи пресилено”. Банвил споделя изумлението си от факта, че малцина сканират правилно действителното влияние върху собственото му творчество – имената са Уилям Бътлър Йейтс и Хенри Джеймс!

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени