Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

„Царството” и страстите

26 ноември 2016 г.
„Царството” и страстите

Дебат между философа Реми Браг и писателя Еманюел Карер по повод на неговия нов роман

В своя най-нов роман – Царството, френският писател Еманюел Карер описва с вещина и талант онова, което знае за християнската вяра и началата на християнството. Той върви по стъпките на апостол Павел, опитва се да влезе в кожата на евангелист Лука… Необичайността на романа предизвика разностранни отзиви във Франция, ето защо вестник Фигаро се реши на един своеобразен експеримент – да организира дискусия между писателя Еманюел Карер и философа Реми Браг, професор по средновековна философия в Сорбоната, носител на наградата „Йозеф Ратцингер” за книгата си Котви в небето (2011). Предлагаме ви текста на дискусията, публикуван във в. Фигаро на 18 септември 2014 г.

Фигаро: Еманюел Карер, разказвате в романа си Царството как сте станалr християнин на 33 г. и че оттогава ходите на меса и тълкувате по един стих на евангелист Йоан всеки ден. Но вярата ви е напуснала. В края на този период на съмнения отбелязвате в дневника си: „Аз те изоставих, Господи, но Ти не ме изостави”.

Еманюел Карер: Не знаех дали се отдавам на илюзии, или губя нещо наистина драгоценно. Бях в скръбна, неспокойна несигурност.

Реми Браг: Това напомня казаното от бащата на момчето: Вярвам, Господи, помогни на неверието ми (Марк. 9:24). Не знам можем ли да отидем по-далеч във вярата. Вярата е винаги надмогнато съмнение. Иначе тя би била решение на волята.

Е. К. И обратното, можем дори да твърдим, че не бихме искали да я имаме, че се чувстваме по-добре, когато смятаме, основателно или не, че вярата е грешка.

Р. Б. Намирам нагласата на Еманюел Карер, който твърди, че не иска да има вяра, за безкрайно по-почтена от тази на някой, който казва: „Нямам вяра, но що да сторя, нали вярата е дар”. Всичко е дар от Бога за един вярващ. Но Бог не дава едно и също на всекиго. Той дава живот и движение на животното. На нас е дал в повече свободата и разума. Ако вярата е Божи дар, тя се отнася към свободата и разума. Ако не можем да я приемем, дарът остава мъртва буква. Вашата книга е искрена. Тъкмо заради това я харесвам.

Случва се понякога, какъвто е случаят на Еманюел Карер, някой, който иска да има вяра, да я изгуби…

Р. Б. Никога не се знае дали желаем истински онова, което искаме.

Е. К. Реми Браг, разказвали ли сте някога за вашия път към вярата?

Р. Б. Не, защото ми се струва, че има по-интересни неща. Прекарах детството си близо до моя дядо, дребен счетоводител, който ходеше на меса всяка неделя, но никога не говореше за религия. Ходех на катехизис без ентусиазъм, но не и без интерес. Онова, което ми разказваха, ми се струваше интелигентно. Сетне постъпих в Екол Нормал Сюпериор на улица „Улм” и открих една форма на молитва – евхаристийното обожание – в базиликата в Монмартр. Никога не съм познавал обръщането, още по-малко мистичния опит. По-скоро потвърждението, задълбочаването.

„Царството” разказва историята на първите християни. Реми Браг, какво мислите за този начин на разказ, чрез който да се открои друг разказ?

Р. Б. Това е рисковано. Но е все пак добро. Благодарение на вашето въображение съумяваме да проникнем в текстовете. Харесах благоразумието, дори бих казал този свян, с който подхождате към основната тема.

Е. К. Да, кръжа около фигурата на Христос, ала тя ми убягва. Избрах да не описвам живота на Иисус, а да разкажа какво се е случило по-сетне, следвайки фигури като Павел, когото познаваме добре, или като Лука, по-хипотетичен персонаж, в когото аз се проектирах, защото той е хроникьор. Иисус е нещо съвършено различно. Макар да не спирам да повтарям, че не съм в позицията на вярващия, трябва да призная, че ме обземаше коленопреклонен страх, приближа ли се твърде близо.

Р. Б. Това ви прави чест. Има цяла върволица от „Животи на Иисус” след XVIII в., защото Ренан повече или по-малко превежда Щраус, който пък се вдъхновява от Реймарус[1]. Вгледаме ли се отблизо, забелязваме, че всички тези книги са автопортрет на автора. Те нямат тежест пред лицето на един уникален персонаж: Иисус е лечител на болни, опрощава грехове, учи, без никога да се позовава на някой равин, докато в Талмуда равините винаги препращат към своя учител; и накрая назовава Бога „татко”. „Отче” е вече банално, а „татко” е наистина уникално. Иисус никога не казва „Бог, това съм аз”, ала прави нещо повече: действа като че ли е Бог. Изправени пред това, наистина сме стъписани.

Разказът на Еманюел Карер ясно показва, че отначало християнството е било една юдейска секта. Освен основополагащия въпрос за божествеността на Иисус, какво е новото в християнското послание?

Р. Б. Християнството явява човешкото там, където преди това то не е било видно. Утринната юдейска молитва казва: Благословен бъди Ти, Господи, Който не ме направи нито жена, нито роб, нито езичник. Павел преобръща това с прословутата формула: …няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски (Гал.3:28).

Еманюел Карер, вие пишете, че св. Павел поради лошия си характер не е светец. Според направените от вас портрети св. Лука и св. Йоан също не са такива. Какво е тогава един светец?

Р. Б. Да бъдеш светец не означава да си без недостатъци. Светостта е нещо по-различно от невъзмутимостта на стоиците или липсата на смущение у епикурейците. Тя е един вид ексцентричен конформизъм, парадоксална смесица от пълна свобода и пълно подчинение, изискваща и провокираща нравственост. Светостта е трудна за дефиниране: всеки светец има своя собствена святост, всеки отразява оригиналния лик на Бога.

Е. К. Моята книга разказва историята преди ореолите, която не е несъвместима с вярата, тъкмо обратното. Това, че апостолите са били податливи люде, евентуално свадливи, с нищо не накърнява величието на онова, през което са преминали, както и това, за което са допринесли.

Р. Б. Вие пишете нещо много вярно по отношение на Евангелията: Всичко това е смътно, ала намирам тъкмо тази смътност за реалистична. Разпитаме ли свидетелите на някое произшествие, ще стигнем винаги до този вид разказ, наситен с несъответствия. Това е може би истинският смисъл на онова credo quia absurdum (вярвам, защото е абсурдно), приписвано на Тертулиан, което очевидно не означава – „вярвам, защото е идиотско”, а по-скоро: фактите са толкова невероятни, толкова невъзможно да бъдат измислени, че свидетелството е валидно.

Е. К. Принципът е полицейски: твърде кохерентният разказ е подозрителен. В Евангелията има много добър критерий за автентичност и това е критерият на объркването. Щом попаднем на детайл, за който се казва, че би било объркващо авторът да го е измислил, значи има всички основания да смятаме този детайл за истински. Примерът за отричането на Петър е такъв. Имаме всички основания да мислим – намирам това за великолепно! – че сам Петър го разказва. Трябва да отдадем дължимото на Църквата, на нейната почтеност и литературна интуиция, че е съхранила четирите разказа, макар да е било изкусително да ги обедини, за да се съхрани само официалната версия, изчистена от несъответствия.

На страница 427 вие давате прекрасна дефиниция на Царството, за което Иисус говори непрестанно: „Царството е едновременно дървото и кълнът, това, което ще дойде и онова, което е вече тук. То не е нещо отвъдно, по-скоро е измерението на една реалност, която остава за нас невидима”. Реми Браг, правоверна ли е тази дефиниция?

Р. Б. Макар и смущаваща, струва ми се, че да!

В началото на книгата обаче се питате как нормални и интелигентни хора вярват в една толкова несмислена религия, каквато е гръцката митология.

Е. К. От гледна точка на невярващия това е нещо очевидно. Мнозина християни също не оценяват екстравагантността на онова, в което вярват. И все пак никой не може да оспори, че Иисус е живял и намерил смъртта в Палестина. Това обяснява защо си поставяме въпроса за историчността на детайлите. Моят герой, Лука, е онзи, който в най-голяма степен осъзнава, че върши делото на историк. Неговият пролог напомня за пролога на Тукидид.

Р. Б. За да вярваш в тази религия, бих казал, че е достатъчно да си интелигентен… но не и нормален! Вашето сравнение с гръцката митология позволява да се изтъкне своеобразието на християнството. Свикнали сме с употребата на думата „мит” по отношение на Библията, и то в отрицателен смисъл, което идва да каже, че евангелските разкази са едва ли не „басни”! Историята, разказана в Евангелията, може много да прилича на мит, да. Богът, който умира и възкръсва, би могъл да бъде Адонис. Само че този „мит” е датиран исторически, той се е състоял по времето на Пилат Понтийски. Докато не можем да кажем, че Зевс е детронирал Кронос преди ледниковата ера…

Казвате, че сте написали книга, която противоречи на скептичната ви тенденция. Не сте ли написали по-скоро скептична книга, за да се борите с притегателната сила, която има за вас християнството?

Е. К. Някаква константа в развитието на индивидите и цивилизациите е да смятат, че сега те имат право и че са се освободили от илюзията, която са имали преди, когато са били в детството или юношеството си. Не знам как ще мисля след двадесет години. Нямам илюзията, че съм затворил тази страница – нито за другиго, нито за себе си, чрез написването на моята книга. Исках просто да се ориентирам къде се намирам по отношение на християнството, а това не е нещо за пренебрегване.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в брой 95 на сп. “Християнство и култура”

________________________________________

[1] Книгата на Ернст Ренан Животът на Иисус е публикувана през 1863 г. Тя е предшествана от издадената през 1835 г. и предизвикалата противоречиви реакции едноименна книга на германския богослов и писател Давид Щраус (1808–1874), в която Щраус отхвърля божествената природа на Иисус. Началото на традицията за изследване на „историческия Иисус” е поставено от германския философ Херман Реймарус (1694–1768). Б. пр.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени