Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Един режисьор на лов за красота

18 ноември 2016 г.
Един режисьор на лов за красота

Киното наистина е само една от неговите прелестни обсесии. Другите са поезията, музиката, поезията, театърът, поезията и любовта… За поезията споменахме ли?

Тази книга дава толкова много нови перспективи към личността и филмите на Бертолучи, че дори и да не сте му били „заклет почитател”, ще ви накара да изпитате остър глад за кино, за неговото кино. Хрупкавото красноречие, страстта, с която говори за колеги като Годар, Пазолини, Бергман и Жан Реноар, апетитът, с който описва хора и обстоятелства, свързани със заснемането на един или друг филм, са поразителни. Неговото кино е поезия в образи, различните изразни средства преливат едно в друго, като се обогатяват взаимно в разрез с всякакви установени правила, той умее да се движи срещу течението, нещо повече – доставя му удоволствие да го овладява. В „Прелестно обсебен” се съдържат близо 50 текста, подредени в три раздела („За моите филми, за моето кино“, „Учители и спътници“, „Ако бях кинокритик“), предшествани от цял блок автобиографични импресии за близки хора и места. Има и глава с разговори на режисьора с различни събеседници, които свидетелстват за особената политическа и гражданска чувствителност на Бернардо Бертолучи.

Баща му е поет и преподавател по история на изкуството в един лицей в Парма. Затова у тях думичката „поетичен” се спрягала често. Майка му е родена в Сидни, Австралия, от майка ирландка и баща италианец – тя е учителка по литература, доброволно приела да живее в сянката на съпруга си. Самият Бертолучи прописва стихове, когато е едва шестгодишен. Непобедимата жажда за експресивност и необходимостта да изразява себе си лежат в основата на онази свръхдоза от международни успехи, заради която днес името му е синоним на гениалност. Това, което баща му постига чрез поезията, той успява да постигне чрез киното. Затова филмите му интегрират литература, изобразително изкуство и музика, макар и деликатно, никога натрапчиво. В киното, както и в поезията, Бертолучи проявява уменията си да „миметизира”, да запечатва времето и да лови светлината...

„Това е най-хубавото нещо в киното, като изключим времето и светлината: творчеството, разцъфването на идеите по време на работа, когато всичко най-после се изяснява от момента, в който камерата влезе в допир с реалността, онази реалност, която по думите на Пазолини е сама по себе си един-единствен дълъг кадър. Винаги ме е поразявал фактът, че от филмите, които харесваме, се помни по-скоро светлината, отколкото съдържанието, историята, която разказват.”

Рецензии, статии, критически есета, спомени… Текстовете в „Прелестно обсебен” разкриват не само отношението на Бертолучи към собственото му творчество, а цялостната му представа за киното. Той разказва за своите филмови авантюри (като „Двайсети век”), за филмите открития (като „Малкият Буда”), за епохални филми като „Последно танго в Париж” и за онези не толкова мащабни, но плътни и филигранно завършени филми като „Обсадените”, който българската публика видя за пръв път в рамките на тазгодишната Киномания.

През 1967 година Бертолучи е силно потиснат, защото след първите му два филма – „Жертвата” и „Преди революцията” – навлиза в период на бездействие. В същото време италианското кино навлиза в етап на упадък: ценностите на неореализма преливат в „комедия по италиански”. Пулсът на неореализма губи връзката с живота. Всичко, което може да се види на екрана, е една Италия от началото на 60-те години в разцвета на така наречения икономически бум. Само че Бертолучи не споделя ценностите на дребнобуржоазното кино и започва да се чувства като чужденец в собствената си страна…

По онова време се заражда почитта му към Серджо Леоне: „Беше единственият режисьор, с изключение на четиримата майстори – Роселини, Антониони, Висконти, Де Сика, – който правеше нещо различно. Беше смесица от невероятна софистицираност и, макар да не е точният термин, недодяланост. Той черпеше направо от живота.” Всъщност същото може да се каже и за киното на Бертолучи. Понякога филмите му са изтънчени като откровенията на Висконти, друг път търси най-прозаичните щрихи, за да обрисува персонажите си, сякаш се опитва да изцеди докрай жизнените сокове на всичко онова, което ги е създало.

Бертолучи обича историята, но никога не пренебрегва „светлината”, мизансцена, онази необяснима връзка между камерата, телата в кадър и околния пейзаж. (Защото камерата никога не лъже.) И с тази своя красива лудост заразява зрителите си. Много са хората, които му вдъхват сила да преодолява съпротивите на цензурата и да остане верен на собствената си естетика. На първо място това е безкомпромисният му учител Пиер Паоло Пазолини, после идват приятели като Годар и Алберто Моравия, Робер Бресон и Макс Офюлс, любовта му към всеки актьор, с който се втурва да работи… Да, той винаги е твърдял, че се влюбва във всичките си актьори. Ако за Трюфо и Годар филмите са като нощни влакове, за Бертолучи те са въздух, огън и вода в едно.

„Последният император” печели цели 9 награди „Оскар”, „Конформистът” също обира много отличия, получава и номинация за „Златен глобус” за чуждоезичен филм и номинация за „Оскар” за адаптиран сценарий по романа на Алберто Моравия. Филмът жонглира виртуозно с миналото и настоящето, с личната и историческата перспектива, сякаш за да внуши на зрителя, че нормалността е илюзия. Копнежът за „спокоен живот” неизбежно се препъва в откритието, че реалността е по-изобретателна от всяка фантазия.

Идеята за Последно танго в Париж, този революционен за времето си филмов експеримент, дължим изцяло на Бертолучи, тя го преследва дълго преди да я осъществи и е свързана с представата му за абсолютно свободни сексуални взаимоотношения, необусловени от социалния контекст. От книгата става ясно, че снимачният процес е бил съпроводен със заплахи за съд, глоби и затвор. В образите на Пол и Жана трябвало да се превъплътят Жан-Луи Трентинян и Доминик Санда, но те отказват, така Марлон Брандо и Мария Шнайдер изиграват ролите на живота си. В Италия обвиняват Бертолучи в „липса на приличие”, което по онова време значело, че филмът няма артистична стойност. Но режисьорът е категоричен: „Хубавите филми са като цветя, израснали върху бунище. Те могат да се появят дори в условия на най-мерзка империалистическо-холивудска спекулация. Растат навсякъде, и покрай канавките, но пак казвам, най-вече на бунището.”

„Двайсети век” е безспорният шедьовър на Бертолучи. Завръщане към темата за земята с акцент върху диалектиката между класите на селяните и господарите. Бертолучи снима филма си с епичния размах на оперен спектакъл, създавайки ненадминати по величието си сцени. Защото, както казва Кокто, „митологията е за предпочитане пред историята - историята тръгва от истината и свършва в лъжата, докато митологията тръгва от измислицата и върви в посока към истината“. Mладите Депардийо и Робърт де Ниро демонстрират талант, заради който и до днес са сред легендите на световното кино.

Сред филмите на Бертолучи, вдъхновени от литературни произведения, специално място заема „Чай в пустинята” с Джон Малкович и Дебра Уингър, които играят възхитително. „Доколко съм останал верен на романа на Пол Боулс? Често говорехме по този въпрос с Алберто Моравия: за да остане верен на духа на романа, един филм може – понякога трябва – да му изневери. Общо взето, понякога успяваш да останеш верен само ако изневериш.” Навярно това е формулата за оцеляване на всеки дългогодишен брак. Филмът постига необичайна психологическа дълбочина, при това Бертолучи не позволява на литературния воал да задуши образите, дава шанс на киното „да обладае историята”.

Ако вече сте гледали „Чай в пустинята”, знаете каква е разликата между туриста и пътешественика. Първият е роб на носталгията и няма търпение да се върне у дома, докато пътешественикът е нетърпелив да се отправи към следващата дестинация. Филмите на Бертолучи са истински опиум за пътешественици. А книги като „Прелестно обсебен” са паралелен подарък, един безкрайно приятен „страничен ефект”:-)

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени