Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Университетският учебник: мяра на избора

14 ноември 2016 г.
Университетският учебник:  мяра на избора

На 20 октомври т.г. в литературен клуб „Перото” в София се състоя премиерата на новата книга на проф. дфн Милена Кирова Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част 1 (ИК „Колибри”, С., 2016). Тя е замислена като университетски учебник, но заедно с това изгражда пълноценна картина на българската литература от последната четвърт на XIX век.

Пръв говори за книгата доц. Морис Фадел от НБУ. Той подчерта, че отсъства типичната за много литературоведи идентификация с предмета на тяхното изследване; има сдържаност и дистанция между разказващ и разказвано, нерядко дори ирония. Въпреки това, на места се долавя вълнението на авторката, особено тогава, когато се засягат въпроси, свързани с отношенията между минало и настояще, литературно въображение и социална действителност. Специфично за подхода е търсенето на разнообразие, отказът да се подреждат фактите в схеми. Много силна, според Фадел, e главата, посветена на „изобретяването“ на селото в българската литература – тя задава нов модел в говоренето по тази тема. Книгата не се стреми да митологизира личностите на българските писатели, а подчертава именно противоречията у тях.

Доц. Бойко Пенчев от СУ заяви, че изпитва благородна завист към този труд, тъй като всеки литератор има в главата си една мисловна история на българската литература и малко или много мечтае да я превърне в книга. А тази мечта не се превръща в действителност, защото имаме практически страх как да подредим по ясен и убедителен начин имената и явленията в българската литература. Тук за завиждане е умението, с което Милена Кирова успява ерудирано, богато и ясно да изложи своето построение. В книгата се поставят и сериозни теоретични проблеми. През 90-те години беше много демодирано и дори компрометирано да се пише в жанра литературна история. Кой знаеше как „по единствения добър начин“ да бъдат селектирани имената, произведенията, периодите: като наследим работата на предходните историци или като си измислим „свои“ автори и периоди? Корицата на настоящата книга визуализира донякъде тези проблеми: най-голяма е изобразена главата на Вазов, по-малка е тази на Алеко, а най-малка – на Захари Стоянов. Само че за кой Вазов става въпрос: за този от 90-те години на XIX век или за Вазов сред символистите, или за Вазов на Пенчо Данчев? „Една литературна история предполага редуциране, а през 90-те ни беше страх да редуцираме, струваше ни се, че всичко е безкрайно и като го свием, някак си ще го обедним.” В следващите години обаче самото общество, заяви Пенчев, маргинализира и редуцира мястото на литературата, на четенето и вникването в литературните текстове. От тази гледна точка, една литературна история може да опази това, което обществото е на път да загуби. Тя прилича на Ноев ковчег, в който са опазени всички живи създания. Не е толкова важно, че се свива броят на авторите, които един образован човек трябва да е прочел. По-опасно е орязването на контекстите – все повече неща от историята сякаш вече нямат значение. А книгата на Милена Кирова е сполучила тъкмо в това - да покаже как се зацепват литературата и социалният живот; нещо повече, тя е намерила много точен баланс между тях.

Известната учителка Албена Руневска постави проблема за преподаването на български език и литература в училище, където продължава да се наблюдава пълното господство на литературноисторическия принцип. Канонът е съвършено непоклатим, каза тя, и всеки опит за промяна води до обществен поплак и връщане в изходна точка. Книгата на проф. Кирова е безкрайно различна от учебниците в училище, но и безкрайно по-разбираема от тях. Тя дава на учителя големи възможности, защото в училище историята и литературният образ на историята продължават да се проникват и подменят взаимно.

На финала думата взе Милена Кирова. Тя сподели, че за нея тази книга не е само лична, тъй като вътре са вградени усилията на много изследователи, работили през годините. „И досега започвам лекционния курс с това, че българската литературна история винаги е представлявала „история на генерали“, че е пропускала голям брой автори, текстове и явления. Все пак, в образованието трябва да има някакъв „канон“, т. е. мяра на избора, който прави всеки преподавател.“ Голям проблем днес е как да преподаваме, без да отблъскваме студентите, продължи проф. Кирова.

В резултат на своя опит тя сподели няколко принципа, на които разчита. Първият принцип е да се разполагат литературните явления в по-широк исторически контекст.

Вторият принцип се отнася до разумната мярка информация: „Преди години исках да кажа колкото може повече неща, тогава имаше жажда за знание. А днес информацията е толкова много и толкова достъпна, че трябва внимателно да избираш.“И проф. Кирова разказа за своята „точкова стратегия”: лекцията не съдържа цялата информация за един писател, а се опира върху определени точки от нея, онези точки, които позволяват да се навлезе, понякога чрез парадокс или противоречие, от биографията в творчеството на този писател. Всъщност, биографията е третият принцип. „Преди десет години направо я пропусках, а сега задължително тръгвам оттам: потребността да се мисли текстът през личността изглежда неизтребима“, призна Кирова. Четвъртият принцип е най-труден, защото изисква да внушиш литературата като естетическа реалност, като нещо, което не винаги е зависимо от социалната, историческата или биографичната действителност. В епохата на фактите единственият начин да се бориш с тях е … пак чрез фактите, затова тя търси такива, които доказват парадоксалните несходства между лирическа и биографична реалност.

Марин Бодаков, Култура - Брой 36 (2873), 04 ноември 2016

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени