Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Смущаващо правдива книга, която заслужава екранизацията си

17 октомври 2016 г.
Смущаващо правдива книга, която заслужава екранизацията си

Пол Верховен, също като Филип Джиан, е марков провокатор. Отдавна е доказал, че нищенето на теми, свързани с прояви на насилие, вероломство и унижение, не го притеснява. Филмите му са сензационни, противоречиви, меко казано смущаващи и дяволски интелигентни. За най-новия си проект холандският режисьор с право се е доверил на романа на Филип Джиан „Ох…”, а с кастинга за главните роли Верховен се цели в десетката на елегантния скандал. Няма да е чудно, ако първият френскоезичен филм на режисьора на „Първичен инстинкт” бъде определен като върхово постижение в кариерата му до момента.

Но да си дойдем на думата, т.е. на книгата, „виновна” за този успех. Действието се развива в наши дни – когато „икономическата несигурност е стигнала такива размери, че всяка сделка се превръща в панаир на взаимното недоверие”. Мишел е начело на успешна компания (в романа героинята е телевизионен продуцент, а в екранизацията управлява компания за видео игри)  и основното й занимание е да отхвърля нескопосани сценарии. В работата си изглежда дистанцирана и неумолима, но е точно толкова уязвима и самотна, колкото всяка самоотгледала се жена. Джиан всъщност не задълбава в професионалните й навици, държи по-скоро да ни въведе в нездравия й личен живот. Оказва се, че е дъщеря на масов убиец, и, съвсем логично, травмите са я белязали завинаги. Има арогантен и неблагодарен син, чиято приятелка, Жози, е бременна от… друг. Трудно е да се каже, че дългогодишният й брак с посредствен киносценарист е минало, въпреки че с Ришар са разведени, защото го мисли и споменава често. Майка й е вече на седемдесет и пет, но това не пречи да поддържа любовна връзка със скандално младия Ралф. Самата Мишел има любовник, който е съпруг на Ана, единствената й близка приятелка…

Рязкото сътресение на този налудничав (или просто „модерен”) мизансцен е непознатият мъж, който нахлува в дома й и я изнасилва. По-странното е, че Мишел се отказва да съобщи за случая в полицията. Решава сама да демаскира и „накаже” насилника си. Действията й неминуемо ни карат да търсим връзка със закодираното в душата й чувство за срам и вина (заради баща й). Не по-малко странна е внезапната загриженост на нейния съсед Патрик, един подозрително чуплив мъж с набожна съпруга. Този мъж „притежава дарбата да я заварва в най-неподходящи одежди”.

Авторът постепенно ни запознава с мотивите на героите си, извеждайки на показ всичките им вътрешни демони. Майсторско постижение е кристалната яснота, с която е аргументирано поведението на Мишел, постигната без всякаква витиеватост и декоративни фрази. Това е типично за стила на Джиан – той е пестелив откъм изразни средства, натрапчиво целенасочен и… шокиращ. 

Вече е декември и за пръв път времето не е хладно, а студено, нощта е непрогледна, небето без нито едно облаче, тънкият лунен сърп прилича на стоманена нишка и не хвърля никаква светлина. Късно е. Потъналата в мрак и тишина околност сякаш излъчва заплаха. И все пак тази заплаха някак привлича, държи ме нащрек, наелектризира ме вътрешно. Всъщност мисля, че съм луда, че искам той да е някъде тук, да дебне в тъмнината, да изскочи и двамата да се счепкаме, да премеря силите си с него, да го преборя с ритници, с юмруци, със зъби, да го оскубя и да го завържа гол под прозореца. Господи, как е възможно да ми минават такива безумни мисли? 

Филмът по „Ох…”, който съвсем резонно носи заглавие „Тя”, е успял в най-важното. Да запази този въздействащ минимализъм и дори да усили атмосферата на маниакалност и сексуално напрежение. Ефектът до голяма степен се дължи на Изабел Юпер, чието превъплъщение вече беше отличено като забележително. По думите на режисьора ролята на Мишел е предлагана на не една и две големи холивудски актриси, в т. ч. на Никол Кидман и Шарън Стоун, но никоя от тях не се съгласява да я изиграе. Затова пък за жената, изиграла главната роля в „Пианистката” по Елфриде Йелинек, болното подсъзнание на Мишел е детска игра. Интересното е, че в едно интервю Юпер се самоопределя като „сложен, параноичен характер” и с това оправдава факта, че е прибягвала до услугите на психотерапевти.

Финалът на „Ох…” е брутален, гениално абсурден и прост едновременно, а котаракът Марти – „гордият и мълчалив съучастник” на Мишел, превръща сцената в истински еликсир.

Джиан като творец, също като режисьора Пол Верховен, винаги се е интересувал от проявленията на девиантното, от антисоциалните разстройства на личността, от тънката, понякога твърде условна граница между нормалност и перверзия. Книгите му не си играят да цензурират реалността и честичко опъват нервите на пуританите. Обърнете внимание и на другите му романи, издадени у нас, няма да съжалявате. В крайна сметка побеждава онзи, който има най-здрави нерви:-) 

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени