Странният обикновен живот

24 юни 2016 г.
Странният обикновен живот

Автор: Ангел Игов

Романът на датския писател Грьондал е една от най-сериозните и дълбоко литературни в най-добрия смисъл книги, които са излизали напоследък на български. В първия момент той би могъл да изглежда откровено елитарен с рафинирания си стил и изтънчения протагонист – изкуствовед, който разказва от първо лице за превратностите на своя живот. Какво пък толкова, би попитал някой, може да се случи на един изкуствовед? Отговорът е: каквото на всички нас. Иначе казано: лични, дълбоко лични неща, които романът изучава внимателно и не без известна мазохистична нотка, за да ги поднесе по впечатляващ начин, който предполага бавно, но нелишено от напрежение четене.

„Тишина през октомври“ демонстрира умелата си направа още със самото начало: редом с разказвача разглеждаме снимка на жена му и съвсем спокойно приемаме подробностите къде точно е направена и защо наричат Лисабон „белия град“, мислено кимаме с глава, преди да ни стресне следното: „Мина месец, откакто тя си тръгна. Не съм я чувал оттогава“. Внезапната тиха криза в осемнайсетгодишния брак, в която Астрид отпътува без опит да бъде спряна, отключва повествованието; безименният изкуствовед се взира в себе си и започва да разказва. Животът му може да не е низ от шеметни събития, но се оказва наситен с нещо по-важно: преживявания. Не че първата му среща с Астрид може да се нарече обикновена. Нито пък по-ранните истории, които постепенно изплуват в ретроспективния калейдоскоп на романа. По-скоро става дума за истории, които някак винаги са на една крачка, но за да влезеш в тях и да ги преживееш, се иска особена нагласа и силна чувствителност, каквито именно този разказвач притежава.

Едно от най-характерните неща в роман на Грьондал е липсата на диалог, впрочем находчиво загатната в заглавието. Тук нещата са ясни, разказвачът е потънал в самота, в която чува единствено гласа на собствените си мисли. За мен по-любопитна е упоритата работа с образа, стремежът да се вникне в нюансите на всяко нещо, което се изправя пред погледа, защото то някак винаги би могло да носи интуитивно познание за сложността и крехкостта на човешкото съществуване. И тъй като тази визуалност действа в повествование, което почти изцяло представлява припомняне, естествено е човек да се сети за писателския метод на Пруст – както отбелязва и анотацията на задната корица. (А ако търсим по-съвременни паралели, аз бих добавил Джон Банвил). Ето един характерен момент от текста, който илюстрира въпросния похват: „Отегчението ми бе по-скоро своеобразна медитация върху пренебрегнатата физиономия на тривиални подробности – бледото отражение на зимното слънце върху зида пред кухненския прозорец, сухата горна ципа на лука, която се прокъсваше, щом го вземех в ръка, капката вода на крана на чешмата, която бавно наедряваше и събираше светлината, преди да се отрони и да падне като сребриста комета върху сивото стоманено корито на мивката (с. 134). Рискувам с този цитат (макар да демонстрира нагледно и богатия език на преводачката Ева Кънева), защото подозирам, че извън контекста си, извън тъканта на романа, той звучи малко претенциозно. Но нека не забравяме, че този разказвач е изкуствовед! Всъщност, щедрата образност, която бавно поднася романът, не е някакъв разкош или снобизъм, а естествената отлика на разказваческия глас и се оказва, че тъкмо с нея той печели доверието на читателя. Грьондал впрочем е достатъчно изкусен, за да модулира този глас според времето и фокуса на наблюденията, които споделя той. Например, в особено силната пета глава, където разказвачът говори за тежкото си излизане от детството в едно доста особено семейство, визуалното е все така на показ, обаче езикът е видимо по-изчистен и по младежки устремен: изкуствоведът още не е станал изкуствовед!

С две думи, това е роман, който познава героя си ужасно добре. Познава също страданието, приглушения гняв, но и спокойната радост; познава миговете, в които изведнъж проблясва странността на съществуването и при това има силата да ги третира не като ефектни абсурди, а като самото градиво на всекидневието – онова вещество, от което са направени не само сънищата, но и самият живот.

Източник: Култура - Брой 23 (2860), 24 юни 2016

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени