Толкин, властелинът на небивалиците

08 юни 2016 г.
Толкин, властелинът на небивалиците

Той напомня архетип на оксфордски преподавател, понякога дори карикатура на преподавател, отбелязва Хъмфри Карпентър, имайки предвид впечатлението си от Професора при едно посещение в дома му (тогава Толкин е на 76 години). Ала точно това Толкин не е. „Сякаш по-скоро някакъв чудат дух е приел образа на възрастен професор. Тялото може и да крачи из тази занемарена стаичка в предградието, но умът е много далеч, броди по полята и планините на Средната земя”, продължава биографът

Като че ли в думите на майка му Мейбъл, адресирани до свекърва й, когато Толкин бил бебе, се съдържал кодът на неговото бъдеще. Годината била 1892-ра, а жегата в Блумфонтейн, този ужасен южноафрикански пущинак, едва се понасяла, което налагало детето да бъде обличано само в бяло: „Бебето прилича на същинска фея, както е цялото нагиздено с бели волани и бели обувки – написала Мейбъл на свекърва си. – А когато не е толкова навлечено, ми напомня елф.“ 

Кръстили го Джон на дядо му, после решили цялото да е Джон Роналд Руел. Майка му искала да го нарекат Роналд, а баща му държал да запазят Джон и Руел… Руел било второто име на Артър, но никой в семейството не се казвал Роналд. В крайна сметка години по-късно инициалите Дж. Р. Р. Т. стават едни от най-разпознаваемите за света. (редом с тези на Дж. К. Роулинг:-) 

През първата година от живота на момчето баща му Артър Толкин засадил малка горичка с кипариси, ели и кедри. Навярно дълбоката обич на Роналд към дърветата се зародила още тогава. Растял будно и красиво дете, а с русите си коси и сините очи приличал на „същински млад саксонец“, както казвал баща му. Забавлявал банковите служители при ежедневните си посещения в кабинета му... 

После корабът „Гуелф“ отвел Мейбъл и момчетата от Южна Африка. В паметта на Роналд се запазили едва една-две думи на африканс и смътна картина на сух, прашен и пуст пейзаж. За съжаление баща му умира от тежък кръвоизлив, когато детето е едва на четири години... Девет години след смъртта на майка си, която изпада в диабетна кома, той пише следния текст: „Скъпата ми майка беше същинска мъченица. Бог не отрежда всекиму тъй лесен достъп до най-великите си дарове, както на нас двамата с Хилари, като ни дари с майка, която с тежък труд и мъка жертва живота си, за да опази вярата ни.“ Така католицизмът заема мястото, което майка му освобождава.

Един ден Толкин прочита староанглийската поема „Беоулф“ и тя го очарова. После открива „Сър Гауейн и Зеления рицар“ – средновековната приказка за рицаря на крал Артур и мистериозния великан, който му нанесъл ужасяващ удар с топор, разпалила въображението му. Толкин бил във възторг от поемата, а също и от езика ѝ, понеже осъзнал, че негов диалект бил говорен от предците на майка му в Уест Мидландс. Продължил да издирва „скелетите“ на различни езици, заровен в училищната библиотека, и в резултат на тази любов към словото започнал да създава свои собствени езици – така постепенно се усъвършенствал в изобретяването на небивалици... 

Карпентър разказва плавно и напоително, придърпва нишката на разказа така неусетно, че няма да разберете кога времето ви, прекарано в компанията на Професора, е изтекло между страниците. Знаехте ли, че Толкин имал навик да говори за творбите си не като за художествени произведения, а като за хроника на действителни събития; сякаш гледа на себе си не като на автор на измислици, а като на историк? Имахте ли идея колко близък е бил с Клайв Стейпълс Луис и кой стои зад кръга, наречен „Инклингите“? (Колкото до намеците за хомосексуалността, Толкин твърди, че до деветнадесетгодишна възраст дори не бил чувал тази дума:-) А хрумвало ли ви е, че най-значимата германска митологична поема - „Пророчеството на ясновидката“, е оказала огромно влияние върху Толкиновото въображение? 

Що се отнася до съвременната художествена литература, веднъж Толкин написал на обичната си съпруга Идит: „Не можеш да си представиш колко рядко ми се случва да прочета някой роман“. За него английската литература приключвала с Чосър; или, иначе казано, получавал цялото удоволствие и стимул, които би могъл да иска, от великите поеми от старо- и средноанглийската епоха и от ранната литература на Исландия. 

Спор няма, Толкин е бил многостранно развита личност. Пишел стихотворения, имал „безумни хобита”, преподавал в Оксфорд, бил част от поддържащите отряди при щурмуването на редута Швабен, същевременно хранел мечта да изкове митология на Англия... Според Карпентър някои хора и днес са озадачени от съвместимостта между Толкиновите истории и християнската му вяра и им е трудно да си обяснят как набожен римокатолик би могъл да пише толкова убедително за свят, в който липсва преклонението пред Бог. Ала „Силмарилион“ не противоречи на християнството, по-скоро го допълва. В легендите може да няма преклонение пред Бог, но Бог присъства, по-ясно в „Силмарилион“, отколкото в произлязлото от него произведение, „Властелинът на пръстените“. 

Всъщност докато пишел „Силмарилион“, Толкин вярвал, че в определен смисъл пише истината. Не че смятал, че точно такива народи, каквито описвал – елфи, джуджета и проклети орки – някога са бродели по земята... Но чувствал – и се надявал – че историите му са един вид въплъщение на дълбока истина. Не алегория, а „внезапен проблясък на скритата действителност или истина“. 

През 30-те години въображението на Толкин се завихря в няколко отделни спирали – от една страна измислял истории за развлечение на децата си, от друга - пишел стихове, изобилстващи от драконови съкровища и смешновати човечета, а иначе продължавал да се занимава със собствените си легенди, свързани с разни артуровски и келтски теми. Липсвала спойката, която можела да породи история с ключ към „редовия” почитател на митове и герои. Докато един летен ден съзнанието му не ражда едно от най-важните изречения в историята на фентъзи жанра. Ето какво споделя самият той: „Един от кандидатите, чиито изпитни работи проверявах, милостиво беше оставил празна страница (най-хубавото нещо, което може да се случи на член на изпитна комисия) и на нея аз написах: В една дупка в земята живееше хобит. В съзнанието ми имената винаги създават историята. В крайна сметка реших, че ще бъде най-правилно да науча какво всъщност е „хобит“. Но това беше само началото“.

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени