Колекция от текстови бижута

06 юни 2016 г.
Колекция от текстови бижута
Вирджиния Улф (1882-1941): женското лице на модернизма, женският му род. Реформаторските жестове на Улф пропиват цялата й авторска библиография: не съществува жанр (поне сред водещите през епохата й), към който да не е посегнала със смелост: роман, разказ, (авто)биография, кореспонденция. Включително литературното есе: най-усойният и строго пазен – за мъже и от мъже – критически формат, където жените писателки най-късно пристъпиха. И чиито висоти – още с първите си опити - Улф облетява в целия си блясък. Впрочем, тъкмо с есета, не с роман, писателката стъпи в езика ни за първи път - със сборника „Смъртта на еднодневката” (1983) в превод на именитата Жени Божилова. Ала епохата Улф – като разгръщане на приема и превода - започна през 1999, когато Иглика Василева постави обещаващо подготвената си ръка върху легендарните памфлети „Собствена стая” и „Три гвинеи”. Последвалите ги романи утвърдиха - както името на Улф у нас, така и на Василева – като орисания й неотменим посредник. С „Литературни есета” преводачката създава нова книга, тъй като поема грижата и по подбора. Труден в случая, защото срещу всеки избор може да застане друг, съперничещо равностоен: известно е, че корпусът есеистични текстове на Улф е плътен, пъстър, пръснат в 6 (вкл. памфлетите й) тома. Есеистиката й – по модернистки: винаги критическа в основата си – не е период или пък хоби в живота й. А професионалното й alter ego: успоредно спрямо прозата й поприще, в което Улф се хвърля с хъс, разнищващо проблемите око, перфекционистки ваян изказ.
С „Литературни есета” в ръцете ни попада словесен уникат: 260 страници креативна рефлексия върху литературата, прелети на мисълта или преплетки, винаги предадени чрез смесване на жанрови и реторични средства: теоретически съждения, полемична реч, пъстра емпирика, хумор, по писателски фабулирани тези, аргументи-метафори. Малко е да обявим есетата за колекция от текстови бижута, колкото образцова, толкова и новаторска в рамките на жанра. По-важно за съвременния им читател, струва ми се, е емоционалната суматоха, която предизвикват: наслада, реверанс, захлас, но също и печал с нагарчащ вкус. Понеже съумяват да ни доближат до идеалната представа що е критика, напомняйки, в контраст, доколко е самоотричаща се днес, в отстъпление от принципите и достойнствата си: космополитно знание, независимост в преценката, виртуозен словоред. Сърдечен пулс в тялото на текста. Категорична нужда от позиция. И много несъгласия.
 
Някои теми и проблеми
Улф не губи време с дребни теми, с камерни проблеми. Дори заглавията уверяват в това: „Образът в литературата”, „Поезията, прозата и бъдещето”, „Как трябва да четем книги”, „Жените и художествената проза”. Гигантски теми, черни дупки в полето на литературната теория, погълнали до днес милиони страници с разсъждения: за природата на образа; за жанровите синори – с разливите и разпадите им; за рецептивния процес; за женската литература. Дискусиите върху тях не секват и в момента, ала тонът е академично равен, дистанциран. За Улф и поколението й обаче, в годините след Първата световна война, това са парещи ума въпроси, поводи за живи драми, пребледняване, тревоги. Светът какофонично се е променил, а с него авторите, книгите, читателите. Всичко и всички: Умът е пълен с чудовищни, хибридни, неуправляеми чувства. Това, че възрастта на Земята е 3 000 000 000 години; че продължителността на човешкия живот е само миг, че животът е безкрайно красив и в същото време отблъскващ; че хората са възхитителни същества, но и много противни; че всички спойки помежду ни сякаш са прекъснати.,пише Улф в Поезията, прозата и бъдещето. Да, в голямата си част есетата следят съвременни процеси. Улф създава в разреза между две литературни епохи, затова – да съпоставя и разграничава, застанала, разбира се, в точката на сблъсъка, са главни действия в есетата. Гласът й е директен, осолен от възражения, непримирим. Това са въпросите, които искам да обсъдим тази вечер, и то по-скоро смело, отколкото предпазливо, казва и се впуска в спор с викторианските литературни корифеи, гълчи съвременните автори. Първите - затрупали романите си с „тежката детайлност” на фактите, парализирали героите си; вторите - залутани в експерименти,затормозени, уплашени, смутени. Ъгълът между епохите й позволява да вижда напред, да пророкува. Такъв е случаят с наблюденията й около жанровите превращения. Поезията, безсилна да опише този странен конгломерат от несъвместимости – ума на съвременния човек, претърпява крах. Не, тя няма да изчезне. Но след 10 или 15 години, предвещава Улф,романът, този канибал, ще погълне много литературни форми.Романът, който предстои, Ще бъде написан в проза, но в проза, която ще притежава много от характеристиките на поезията.Ще носи от „екстаза” на стиха, без да изоставя делничното, ще е „драматична, без да е драма”, ще ни дава по-скоро очертанията,отколкото подробностите. Заявена през 1927, тази хипотеза вече си пробива път в реалността – на собствените й романи, в тези на съвременниците й – било на Джойс, на Музил, Роберт Валзер, Бруно Шулц, и се потвърждава – напред, в рамките на високата литература, през целия век.
Гилдията на критиците е друга мишена за Улф. Страхливи, вкопчени в миналото, потънали в комфортен ступор. Много умно, няма що!, избухва тя. И заема мястото си сред малцината критици в историята, не сключили предателския договор с компромиса. Свободното й мнение се шири и шари във всички посоки на времето: Джойсовият „Одисей” понася упрек за „вулгарността” си, поезията на Томас С. Елиът - за „мъглявостите” и „нетолерантността”. Шарлот Бронте – за „стеснения си мироглед”, Шели - за „многословието” и „превзетостта” в лирическите му стихотворения. Доверието в личния читателски опит, в непогрешимата му вътрешна везна оформя тезата, че само след като сме се придържали стриктно към собствените си впечатления и сами сме формулирали независимата си преценка, можем да извлечем полза от големите имена в критиката .
 
Някои автори, читателят и книгите
Друга част от есетата са литературни портрети - на най-бележити английски писатели, на книгите им или пък на цял епизод от литературната история: старогръцката драма, елизабетинската поема. Модернизмът – в лицето на Улф - чете класиката, импровизацията заменя урока. Прочутата библиотека на баща й, Лесли Стивън - елитен историк и литератор, сред която израства, е току зад гърба й, но и прозорецът е широко отворен: томовете на Де Куинси, Форстър, Мередит, Джейн Остин се облъхват с кислородни струи, с дишащ прочит. При Улф понятията застояване и застояло нямат битие. Дори твърде често става течение. Защото за нея Четенето прилича повече на енергична разходка на открито. Улф не дава указания какво и как да се чете, пледира твърдо и индивидуалистично, че към всеки автор трябва да се подхожда различно. Затова пред библиотеката всички са равни; и всеки избор на книга е верен, ако е личен. С читателя Улф е в съюз. Но неравноправната връзка писател-читател я вбесява. Единият - вдигнал високомерно брадичка, другият - с преклонена глава. Та те са близнаци и умре ли единият, умира и другият, разцъфти ли единият, разцъфтява и другият; съдбата на литературата зависи от тяхната щастлива връзка. Сепващо по дързост, ала и очаквано, Улф даже настоява за размяна на местата им: Кой е читателят ми, верният, комуто съм нужен? Това трябва да се пита всеки писател, с което вече се е настанил оттатък - на читателския стол. Писането е начин на общуване., ерго - безполезно е, ако не е споделено. Първият човек и последният може да пише сам за себе си, но той е изключение, при това незавидно, тъй като чайките са добре дошли да се запознаят с творбите му, стига да умеят да четат.
В есетата-портрети Улф прилага своите разбирания за биография, осветени в друго есе от сборника „Новата биография”: търси живеца, който би могъл да е навсякъде - „в тона на гласа, в позата на главата” или в „между другото подметнат анекдот”. Баща си описва като страстен планинар, който рисува бухали върху форзаца в книгите си. Шели е „момче с много лунички”, с „писклив”, „пресипнал” глас; Дефо дели килия с разбойници в затвора Нюгейт. Томас Браун вярва във вещици. Тези пикантни черти не иронизират, нито злепоставят образа, както би изглеждало днес, а го приземяват и завръщат към човешката му, често най-пленителна страна: слабостите, недостатъците, особнячествата, дълго табуирани във викторианските животоописания. И все пак, есетата за писатели са преди всичко разсъждения над книгите им. Всяко от тях убива някой предразсъдък или пък обратно - възкресява герои и заглавия под ъгъл, който кабинетните литератори държат да подминат. Есето „Дефо”, написано през 1919 по повод честването на 200-годишнината от издаването на „Робинзон Крузо”, не напук дори, а от чиста проба справедливост се вълнува от „Мол Фландърс”, „Роксана” и целия низ от романи, които историята за корабокрушенеца затулва с прекомерната си сянка.
 
Някои особености на стила
Често се твърди, че Улф не е нито критик, нито есеист, а и двете едновременно. Тя комбинира. Но нали самият принцип на есето, особено на модернисткото, е именно такъв: пасквилните искри, скоковете на речта в дебат, роякът теми не бива да учудват. Изрази като небесна твърд обаче ни подсказват, че най-отличимото у Улф е съчетаването на несъчетаемото. Оттатък правилата, тя впуска в ход талантите си наведнъж в есето, включително повествователния. Есето „Образът в литературата” (1924) има своя главна героиня: г-жа Браун, нарицателно за винаги неуловимия – във всичките си съвършенства – литературен образ, преследван от всички писатели, във всички епохи. Е, като в сцена от роман, Улф настанява г-жа Браун, дребна и кротка възрастна дама, във влака от Ричмънд до Уотърлу и мени вида, характера, държанието й в зависимост от перото, което я описва: на Хърбърт Уелс, Арнолд Бенет и Голсуърти. Наративните им подходи-провали се открояват толкова ясно, колкото, обратно, един старателен анализ би оставил замъглени в главата ни. В „Професии за жени” – основополагащо сред феминистките й текстове есе – Улф разказва опита си на критик и вътрешния си раздор с традиционно наложените на жената роли: фантоми, навестяващи я в есето като образи със собствен глас: Точно тя заставаше между мен и хартията, когато сядах да пиша., тя се прокрадна и ми прошепна: ”Скъпа моя, ти си още млада. Седнала си да рецензираш книга, написана от мъж. Прояви благосклонност, умилквай се, залъгвай. ... Никога не се издавай, че имаш собствено мнение. Обърнах се към нея и я стиснах за гърлото.
При Улф езикът на есето се изчиства от излишества: отпадат патосът и прилагателните за украса. Образността, разбира се, остава, че даже и прелива: всяка страница е кошница от стилистични фигури. А най-разлистеният вид сред тях - метафората. Преносите й застигат всичко от света. И все пак, предимство получава живата природа. Фината тъкан на лирикатае листчето на роза ; в „експлозията” си от всевъзможни образи елизабетинската драма е „джунгла, гора и пустош” в едно и също време. Има също много минзухари, теменужки, ябълки, птици, мухи, костенурки – възможен отглас от природоизпитателския интерес на времето, но и безспорно личен избор – желанието да витализира е постоянно за Улф, широко разпростряно и в прозата й.
Достойнствата на превода са тези, на които Иглика Василева никога не изневерява в работата си: точност, лекота, дълбочина. За мен поне е уловено също и същественото друго: дъха на фразата. Защото се долавя всяка пауза, забързване, емфаза: ритъмът, така типичен в прозата на Улф; чак се досещаме и предусещаме алитерациите, преди да сме видели оригинала. Каквото и как говори Улф, въздейства едновременно, ведно е „изящно и дръзко”. Есетата й сбъдват писателския блян на бляновете и собствената й химера: да спои върху хартия „гранита и дъгата”. Удоволствията - и за изкушения в литературата, и за познавача, са неустоими и безбрежни. И това не е метафора.

Ирен Крумова, Култура - Брой 20 (2857), 03 юни 2016
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени