Да запомняш, значи да сънуваш

01 юни 2016 г.
Да запомняш, значи да сънуваш

Това се отнася за бебето, поне докато е затворено в първия си дом на земята – майчината утроба. После то се ражда и това се явява първата „еманципация” в живота му. Повечето хора реагират скептично на идеята, че новородените са нещо повече от tabula rasa, а Мириам Сежер ни насърчава да ги третираме като личности.

Въпреки това тя застава на страната на майките, когато се опитва да изолира чувството им за вина и убеждението им, че със своите прекомерни притеснения, грижи и депресии затормозяват бебетата си.

За наша радост, Мириам Сежер вече не се нуждае от представяне. Дълги години работи в родилното отделение на болницата „Антоан Беклер“ в парижкото предградие Кламар. През 1995 г. създава асоциация с име „Каузата на бебетата“, оттогава регулярно я канят на научни конференции и колоквиуми във Франция и в чужбина. Няколко години поред взема участие във форума „Дни на Франсоаз Долто в България”, с което оказва чест на българската психотерапевтична общност. Използва цялата си експертиза на психиатър и психоаналитик, за да подтикне родителите към размисъл върху фундаменталните етапи от живота на детето.

„Реших да напиша тази книга заради едно голямо притеснение, да не кажа – откровен страх. Провокиран от взрива на все по-голямо насилие сред младите”, признава Сежер. Става дума за третата нейна книга, издадена на български – „Ако бебетата можеха да говорят”. Новаторско и практически ориентирано четиво, което ни напомня, че живеем в словесен свят и можем да въздействаме върху ситуациите, които сами провокираме. Несъмнено най-ефикасният начин да намалим агресията сред юношите е да престанем да отглеждаме децата си като успешни технически продукти, съветва ни авторката. А преди да му се постави диагноза, преди да бъде подложено на репресия, детството трябва да бъде посрещнато както подобава.

Според френската психоаналитичка Франсоаз Долто, чийто последовател е Мириам Сежер, детето в предвербалния стадий може да функционира като магнитна лента. По това време то е способно да записва фонеми, дори думи и фрази, които не разбира буквално. И може да ги съхрани в паметта си по такъв начин, че въпросните думи и фрази да се появят няколко години по-късно при психологически подходящи обстоятелства... 

На някои всичко това може да им звучи като психотерапевтично фентъзи, но толкова по-зле за тях. Сежер е категорична, че ако погледнем отвъд традиционните схващания, според които детето, до навършване на определена възраст, пребивава в едно почти „несъзнателно“ състояние, пред нас се открива цялата сложност на човешката психика, а тя започва да функционира твърде рано – плодът сънува своите първи сънища още от втората половина на бременността. 

Можем дори да кажем, че за него да запомня, означава да сънува... Това според Сирюлник бележи раждането на вътреутробния психичен живот. А сънят е мястото, където спомените се „стабилизират“, така че да могат да се съхранят за дълго време. 

Зад теми като предизвиканото раждане, осиновяването, сурогатните майки и механизма на травмирането всъщност дебне въпросът какво означава да се родиш. Как се ражда човечността или как ние самите се раждаме за човечността, кое обуславя подтика ни да бъдем хуманни, разбиращи, толерантни. Склонни сме (и това важи с пълна сила за българската действителност) да корим младежта за „дивашкото” й, безмилостно поведение, но дали то не е резултат на собствените ни грешки, към които сме все така снизходителни? Отговорите на тези и още много въпроси Сежер илюстрира с конкретни примери и съдби в книги като „Ако бебетата можеха да говорят” и „Думи, за да се родиш”. 

Сежер отстоява тезата, че между 3 и 5-годишна възраст, когато бебетата започват да играят и да разговарят с други деца на тяхната възраст, в момента на едиповия комплекс и на социализирането, настъпва времето на детската амнезия: децата вече не си спомнят своя живот отпреди раждането и първите си месеци. Тя смята, че предродовата памет е толкова обременяваща, че трябва, без да се изтрива, да бъде изтласкана в несъзнаваното, за да освободи място, необходимо за срещата с другите. 

Борис Сирюлник излага позиция, че човешките същества страдат два пъти: веднъж в реалността, по време на случващото се изоставяне или насилие, и втори път от представата, която си изграждат за тези факти. Никой не знае как стресът ще бъде филтриран и от майката, и от личността на нейното бебе. Оказва се, че майчината реакция на стреса променя сърдечния ритъм на плода, следователно оставя следа. Именно говоренето позволява да се преработи нещастието, да се осмисли травмата. Вече е доказано, че преживяванията под влияние на външната среда могат да оставят следи в нашите клетки, нещо повече - тези следи се предават на следващите поколения... 

Без да развява лозунги, тъй като материята е твърде деликатна, като психоаналитик Мириам Сежер е убедена, че съществува връзка, макар и никога пряка и права, между преживяното в невръстна възраст, още от живота в утробата, и чувствителността през целия живот. Както в практиката си, така и в теоретичните си трудове Сежер поема риска да не бъде съвсем приета, защото няма навик да дава рецепти, нито да наставлява. Ултимативната цел на усилията й е бебето и малкото дете да бъдат „чути”. В по-добрия случай разбрани.

Ясно е, че не можем да предречем бъдещото развитие, защото в човешкия живот нищо не е линейно и напълно предсказуемо. Мириам Сежер категорично отхвърля лансираната причинно-следствена връзка, според която едно „тръгнало зле дете” е бъдещ престъпник: „Мисля, че единственото нещо, което ние, професионалистите, бихме могли да предвидим, е, че все някога ще бъдем изненадани”. 

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени