Пол Остър

01 март 2011 г.
Пол Остър

Пол Остър е автор, който безспорно се нарежда сред най-сериозните и интригуващи имена на съвременния роман. За последните 25 години американският писател е белязал безвъзвратно върховете на постмодерната литература, в нейния едновременно смущаващо интелектуален, но и дълбоко човешки триумф.

Пол Остър се ражда през 1947 г. в Ню Джърси, в семейството на евреи от полски произход. Завършва в Колумбия, след което следват години на доброволно изгнаничество в търсене на себе си и на силата да си писател в Париж, платени с брутална бедност. Това първо дълбоко гмуркане в „истинския“ живот, затруднено от страстта да постигнеш себе си, това първо 3-годишно лутане в центъра на една бивша империя, която не би простила на никого порока да бъде беден и да бъде Никой, това безподобно чистилище на всички ценности и идеали може би отключва тайната врата към всички екзистенциални въпроси, които Остър така усърдно разнищва в цялото си творчество. Мизерията, която не позволява на писателя да се концентрира върху белия лист, свършва със смъртта на баща му, който му оставя в наследство достатъчна сума пари, която да го освободи от веригите на първостепенните човешки нужди.

Като резултат от „щастливия“ шанс на тази смърт, Остър се впуска в първото си литературно произведение, приличащо повече на преждевременна автобиография, „Изобретяването на самотата“. В нея присъстват първите му размишления върху темите, който ще преследват всичките му последващи творби – самотата, изолацията, смъртта, съдбата и съвпаденията. Веднага след нея, през 1987 г., се появява томът „Нюйоркска трилогия“, който събира в себе си три детективски истории, които са слабо свързани една с друга – „Стъкленият град“ (1985), „Призраци“ (1986) и „Заключената стая“ (1986). И трите се занимават със схизмата между реалност и илюзия, с тяхното сливане и разцепление, взаимно наслагване и определяне. Това са своеобразни истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между последователността и цялостта на една идентичност и нейната разруха. Детективският жанр, радикално обогатен от намесата на Пол Остър, е брилянтно използван, за да „инжектира“ свръхдоза криминалност в човешката ситуация – криминалност, която според американския автор е присъща на живота, наситен с постоянния съспенс от една невидима заплаха. Тази заплаха може да е в деликатното балансиране между нуждите на човека като божествено същество и изискванията на едно вечно ограничаващо го с императивите и забраните си общество, в страха от изгубването, полудяването...; в необяснимостта на човека, която може да избухне посред бял ден в цялата си многослойна безумност и да го унищожи, без той дори да забележи.

За едно десетилетие следват възхваляваните от критиката „Музика на случайността“ (1990) и „Книга на илюзиите“ (2002), които продължават неуморното търсене по магистралите на най-опасната спирала – единствената, която води към сърцевината на човешкото. Пол Остър споменава в интервю пред вестник „Гардиън“ енигматичното си очарование от известната „Флиткрафт притча“ от култовия роман на Дашиъл Хамет „Малтийският сокол“, която се оказва движеща сила и в двете му книги. Притчата разказва една архетипна история, в която един „случаен“ ден абсолютно нормалният, средно-статистически американски гражданин Флиткрафт напълно съзнателно изчезва от добре подредения си живот – със семейство, добре платена работа, отлично съобразен с всички обществени правила. Героите на Остър са хора, които изчезват от живота си, изгубват се, заличават всичките си връзки с реалността и заобикалящия ги свят, разрушават всички жизнени структури, които поддържат съществуването им и от това нулево равнище започват да реконструират себе си, живота си и смисъла да бъдеш. Често изводите им от тази „безразсъдна“ игра са парадоксални, също като самия живот: отговорът на фаталния въпрос „Кой съм аз?“ се изчерпва с лаконичното „Аз съм този, който задава този въпрос“. Въпросите им се разрешават само и единствено с възприемането на факта, че нямат отговори. За да съществува пълноценно, човек трябва да приеме и да толерира в себе си присъствието на двусмислието, на изконното противоречие, което е в основата на неговата природа.

Основните литературни влияния, които Остър посочва в свои интервюта, идват от американските класици на XIX век – Херман Мелвил и Натаниъл Хоторн, мрачни романтици, известни съответно с творбите си „Моби Дик“ и „Алената буква“. Пол Остър твърди, че те са го научили много повече на литература, отколкото всички автори от ХХ век, като същевременно отбелязва баналния си избор на любим роман – „Великият Гетсби“ на Ф. С. Фицджералд. Литературните критици посочват като основен контекст на творчеството му работата на постфройдисткия психоаналитик структуралист Жак Лакан и на т.нар. „трансценденталисти“ – Х. Д. Торо и Р. У. Емерсън. Главната идея на Лакан е, че целият свят е конструиран като език и това, което не може да бъде подредено в мрежата на езика – всичко, което избягва определение и категоризация, създава една огромна липса, която завинаги ще измъчва човека. Именно тази липса е това, което е извън реалността, неясният обект, към който е устремен всеки един от героите на Остър, в търсене на пълнота и „щастие“. Може би това е и причината почти всички негови протагонисти да са писатели – постоянната, професионална ангажираност с езика единствено изостря травмата от недостатъчността на реалността, усилва страстта да се премине отвъд всичко подредено, законно и правилно – един антиконформизъм, който отвежда дръзналите да го последват до ръба на бездната, която се оглежда във всеки един от нас. Торо и Емерсън се занимават най-вече с противопоставянето на символния ред на цивилизацията с естествения ред на природата, пропагандирайки „завръщане към корените“. Бягството от живота при Остър е вид завръщане към автентичността на състояния, белязани от изолираност, аскетизъм, отричане от изкуствените блага и утехите на заблудата.

Освен своята литературна кариера Пол Остър има и своята паралелна, не по-малко сложна и интригуваща реализация в киното. В историята на киното той е за Бруклин това, което Уди Алън е за Манхатън – един искрен обожател на мястото, в което живее, познаващ болезнено добре чара и горчивината му. Първият филм, на който той е сценарист и сърежисьор с Уейн Уонг, е „Дим“ (1995). Историята започва с една поръчка към Остър от вестник „Ню Йорк Таймс“ за коледен разказ – разказът впоследствие се оказва основата за бъдещия сценарий, който се върти около странните съвпадения в съдбите на група бруклинчани, обединени около магазин за цигари. Филмът е удостоен със „Сребърна мечка“ за режисура през 1995 г. и е наречен „човешка комедия“. Харви Кайтел (титуляр на всички филми на Остър) и Уилям Хърт са централните персонажи, чрез които се разгръщат за пореден път неведомите пътища на привидно обикновеното ежедневие. Веднага след „Дим“, същата 1995 година, излиза и „Blue in the Face“ – сглобен от остатъчен, документален материал от снимките на „Дим“. Филмът е калейдоскоп от случайни разговори с Джим Джармуш и Лу Рийд за пушенето, секса, смъртта и живота. Една от култовите фрази на лентата е безпардонното откровение на Лу Рийд, който е почти синоним на Ню Йорк като пространство и култура: „Страхувам се от Швеция – всичко работи, улиците са напълно пусти и всеки е пиян“. Изцяло базиран на импровизации, които са своеобразно обяснение в любов към Бруклин, „Blue in the Face“ е 100-процентов Еast-coast джаз. През 1998 г. се появява и „Лулу на моста“, вече изцяло написан и режисиран от Пол Остър – история за любов по време на една фатална рана.

Между безкрайните илюзии, създадени в една лаборатория (кабинетът на писателя в Бруклин) и безпощадно еднозначната реалност на един суров свят, в който всеки винаги е сам и винаги е на кръстопът, се разполагат лабиринтите на Пол Остър – най-оригиналният и провокативен опит на постмодерната литература за сближаване на човека със самия него.

 

 

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени