Невидимата жена и мъжът, който не разбираше жените

23 май 2016 г.
Невидимата жена и мъжът, който не разбираше жените

„Знаем, че музите са били жени, но във всеки ден от живота си се убеждаваме, че и орисниците са жени”, оповестява Дикенс в една своя реч, изнесена през зимата на 1858 година. Музи или орисници, в общество, което деляло жените на добри и лоши, дори най-желаните любовници можело да бъдат единствено лоши. Но тъкмо затова мъжете сe влачели в краката им… 

Книгата на Клеър Томалин не е типична биография, нито класически биографичен роман, а стилно и задълбочено биографично разследване, и спокойно може да претендира за пионерство в този смисъл. „Невидимата жена” е разказ, от който изплува образът на крехка, но оцеляваща жена, обикновена актриса с необикновена роля -  едновременно муза и терзание, дар от съдбата и проклятие за морално чувствителния автор на „Оливър Туист”. Името й е Елън (Нели) Търнан. Образът й дълги години се подвизава в сенките на паметта, обрасъл с догадки, затрупан от праха на историята.

Когато се срещат през 1857 г., тя е едва на 18, препитава се като актриса, наета е да изпълни една от ролите в пиесата на Уилки Колинс и Дикенс „Замръзналата бездна”. По това време той е на 45 години, зрял мъж с десет деца, и вече има статут на литературна легенда. Връзката им е загадъчна и неравна, но става повод за разпада на неговия брак, продължава цели тринайсет години, от 1857 година до смъртта му през 1870 година. След което дирите на Нели Търнан изчезват от аналите... Според Томалин историята на „невидимата жена” е не по-малко интересна от който и да е роман на нейния знаменит покровител и любим. За обществото Дикенс може да е стожер на нравствеността, но това не му пречи да напусне жена си след двайсет и две години брак – нещо почти нечувано за висшата класа на викторианска Англия. 

Книгата изобилства от факти за стереотипите на времето, както и с разкрития около навиците на великия творец. В случай че не знаете, актрисите тогава са били възприемани като обществена аномалия. Те със сигурност не били дами, тъй като „дамите” по правило не работят. „За да бъде една жена дама, тя трябва да бъде само дама и нищо повече. Не бива да работи за печалба или да се занимава с каквато и да е професия, която да й носи пари“. Актрисите получавали възнаграждение и в същото време се превъплъщавали в по-високопоставени дами на сцената. „Ставаш морално подозрителен, ако се преструваш на нещо, което не си, и се справяш добре с това.” И тъй като актьорството така или иначе се асоциирало с проституцията, немалко актриси приемали т. нар. „протекция“ на своите аристократични почитатели.

Дикенс обичал да се разхожда сам, освен това през целия си живот е имал приятели (и мъже, и жени), които с лекота са престъпвали конвенциите за поведение, сякаш собственият му морал умишлено му залагал капан. „Фригидна”, „користолюбива”, „сприхава“ и „апатична” са някои от най-разпространените квалификации за Нели Търнан. Справедливостта изисква да подчертаем, че е била сензитивна и горда жена. Едмънд Уилсън, влиятелен критик на Дикенс от ХХ век, й приписва характера на Естела: момичето от „Големите надежди“, възпитано да измъчва мъжкия пол. Споменава, че парите са „едно от нещата, които Елън изкопчва от връзката си с Дикенс“, което е истина, макар и не непременно толкова позорна, колкото са смятали тогава... 

Всъщност „Големите надежди” е повратна точка в творчеството на Дикенс. До момента собственото му нещастно детство винаги му е служило като „свещен тотем и извор на сила”. Това е първото му сериозно произведение, в което отсъства образът на невинния протагонист. Пип е подкупно момче със снобска нагласа, чиято любов (към Естела) е „безразсъдна, безнадеждна, безответна, пагубна за неговото щастие и покой”. Финалът е инстинктивен и правдив, сякаш дело на автор, който се е примирил с голямата, екзистенциална самота на твореца. Но на мнозина фактът, че Пип и Естела не се събират накрая, им се струва суров. Налага се Дикенс да го прекрои. Така се ражда прочутото изречение: Не се мярна ни сянка от нова раздяла... 

„В общата картина Нели не е важна фигура. Никой няма да се замисля за нея, ако не е Дикенс, възправен като исполин над Викторианската епоха, създател на драматичен език на своите герои, който ги запечатва завинаги в съзнанието, и на великолепен декор, който въздейства пряко на читателите... Обаче именно защото Дикенс описва хронологично и очертава границите на толкова голяма част от живота на своето поколение, именно защото преодолява толкова много неправди, неговите провали и пропуски се набиват още повече на очи.” Любопитното е, че собствената му дъщеря Кейт казва: „Баща ми не разбираше жените“. 

Световноизвестният актьор Ралф Файнс демонстрира режисьорските си умения, създавайки една интимна и проникновена драма по мотиви от книгата на Томалин, като поверява ролята на невидимата жена на Фелисити Джоунс. Филмът майсторски пресъздава много от характеристиките на викторианската епоха, усеща се като ехо на „Жената на френския лейтенант” по романа на Джон Фаулз. 

Със своята деликатна хубост и покъртителна несигурност на сцената героинята на Фелисити Джоунс успява да омагьоса самоуверения писател в момент, в който личността му се радва на голяма, почти митична популярност. Заглавието съвсем не се ограничава с внушението за невидимата роля на Нели Търнан в живота на Дикенс, но намеква за неосезаемото, съзнателно пренебрегвано присъствие на Катрин, съпругата на писателя, представена като хитра, интелектуално ощетена жена, пълничка и живуща в неведение за душевните му трепети. Нещо повече, според Ката Полит от „Нюсдей“ Томалин разказва историята на Дикенс и Търнан „като обикновена човешка история и така не само връща на невидимата жена нейното полагащо й се място в историята, а ни представя и един мъж, останал невидим досега”.

Файнс успява да постигне онзи сложен портрет, обрисуван и от Клеър Томалин: освен че е певец на онеправданите, социален идеалист и забележителен творец, Дикенс е отличен артист, „шоумен” на времето си, суетен паун, пристрастен към аплаузите на публиката... Дали помощта, която оказва на Нели и семейството й го е карала да се чувства значим в качеството си на благодетел? Сигурно. Дали го е мъчил собственият й вътрешен ад заради етикетите, които обществото би й залепило без жалост? Естествено. Родила ли е тя неговото дете през онази съмнителна година, която двамата прекарват в Париж? Не е невъзможно. Обичала ли го е в действителност или е развила привързаност към него, подхранвана от респект и практични подбуди? Кой знае. Сигурното е, че Нели е била психологически смазана от грамадната отговорност на връзката й с Дикенс.

„Невидимата жена” е блестяща драматизация на опитите да се принизи значимостта на жената в хода на историята, да се заглушат личните й чувства и въжделения - в отговор на обществената санкция и като компенсация за фриволността на мъжете, чиито „нравствени прегрешения” са опростени по подразбиране. Тази книга е подарък както за почитателите на биографичния жанр, така и за любителите на исторически романси и художествено-документална проза. И за всички обожатели на Дикенс, разбира се, в апокрифните си страсти и размисли той е по-жив и вълнуващ от всякога... 

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени