Разделени заедно докрай

29 март 2016 г.
Разделени заедно докрай

Толкова е хубаво. Да си в трескаво очакване на рождения ден на Милан Кундера (заради премиерата на новото българско издание на „Шегата”), и съвсем случайно да се натъкнеш на него в новия роман на Давид Фоенкинос. Думите са на Фриц, който все още не знае каква пикантна супа от недоразумения му е сготвила съдбата:

„Може би това ме привлече в Алис. Още от първия поглед усетих, че връзката ни ще е нестандартна. Всъщност не, това не бе първото ми усещане. В самото начало имаше един жест. Напомни ми за „Безсмъртие“ на Кундера, книга, в която героинята се ражда от един жест. Алис би могла да се озове в романа на големия чешки писател, но тя предпочете да се настани в моя живот.” 

Оттук напред авторът дава свобода на въображението си, без да изневерява на правдивостта. Слава богу, остава верен и на онези симпатични притоци текст, които се отклоняват от реката на повествованието, само за да се влеят в нея малко по-късно. И тук, както в „Спомените”, те постигат целта си - служат като контрапункт, освежават разказа и му придават някакъв небрежен чар. Когато стигаме до отклонението по-долу, вече знаем немалко за Фриц. 

Фриц (1979– ): приятен младеж, който въпреки обърканото си детство получава блестящо образование. Много бързо оглавява издателство „Ларус“, но успоредно с това не изоставя замисъла си за четиритомна биография на Шопенхауер. Връзката му с писателка, за която нямаме никакви сведения, изглежда, е попречила да изпълни желанието си. Втората част от живота му е доста по-безоблачна... 

Тя е дъщеря на баща си – безкомпромисна и праволинейна, възпитана в католическата вяра. Той е син на хипари, които никога не знаят в коя точка от земното кълбо се намират. На него му се ще да изживее нещо изключително, сигурно защото работи в издателство. Тя учи немски и ненавижда опитите му да я анализира. Обичат се толкова много, че на моменти не могат да се понасят. А да се люлееш постоянно от щастие към нещастие, е малко досадно, признайте си. 

„Колкото повече задълбавахме в сексуалността, толкова повече унищожавахме способността си да притежаваме социална самоличност. Вечният парадокс на сексуалността – колкото повече се сливаме, толкова повече се разделяме. Свирехме по съвършената партитура на един нереален свят.” 

Нашите раздели” е историята на една двойка, която се разпада многократно, но никога завинаги. Не, не става дума за романа на Ирис, писателката, дето носи вратовръзки ала Ани Хол и влиза в живота ти с лекотата, с която излиза. (Както казва разказвачът, винаги трябва да пускаме гротескното в дома си.) Става дума за Фриц и Алис. Щастието им е сюблимно, разделите абсурдни. Още едно потвърждение, че всяко нещастно семейство е нещастно посвоему. Понякога жената, която трябва да бъде твоя любовница, става твоя съпруга. Или обратно...

Фоенкинос е написал роман в памет на всички онези неукрепнали любовни истории, които променят курса си или рухват внезапно заради незначителни подробности. Един четивен, приятно непридирчив текст, поръбен с драматизма на личната загуба. Украсен с бясното препускане на прясно влюбеното сърце... За ефекта допринася разказът от първо лице. В историята са вплетени кога имплицитни, кога явни препратки към други произведения на автора. На едно място Фриц се самоутешава, повтаряйки си цитат от „Деликатност”: „Има прекрасни хора, които срещаме в лош момент, и хора, които са прекрасни, защото ги срещаме в подходящия момент. Най-важното бе, че отново изпитвах желание.”

Дори и в най-безнадеждните мигове се съдържа обещание. Всеки любовен провал е обещание за забрава - тя поне е сигурна защита срещу риска да полудеем. Понякога именно от провала покълва нов, здравословен копнеж. А това е най-важното – отново и отново да изпитваш желание. Не се вайкай, Фриц, първата любов рядко е доживотна присъда. Първата любов, също като живота, е само една луда шега;-)

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени