„Дъблинчани” – знамение за шедьовър

29 февруари 2016 г.
„Дъблинчани” – знамение за шедьовър

„Винаги пиша за Дъблин, защото ако мога да стигна до сърцето на този град, значи мога да стигна до сърцето на всеки град. В конкретното се съдържа универсалното”, казва Джеймс Джойс

Сборникът „Дъблинчани” излиза за пръв път през 1914 г., когато Джойс е едва 32-годишен, а самите разкази са писани доста по-рано. Лишени от евфемизми и „стъклен” чар, историите отразяват живота в Ирландия в началото на миналия век, съдържат почти натуралистични сцени, показват прозаичното ежедневие на жителите на Дъблин. Всеки от 15-те разказа запечатва някаква картина от бита, чувствата и мислите, които жужат из нечия глава, същевременно представлява парченце от калейдоскопичната визия за града или виртуозен щрих от портрета на обществото по онова време. 

Колекцията от теми и мотиви е пъстра: изкушенията на младостта, парите и пресметливостта, бракът като капан, разбитите мечти, йезуитите, публичните домове, алкохолът, национализмът, лишените от женственост жени, копнежът за промяна, топографията на Дъблин, Чарлз Парнел (от бележките под линия ще научите повече за неговата обществено-политическа роля). Личните ни пристрастия упорито клонят към разказите „Двама кавалери”, „Прискърбен случай”, „Облаче” и „Благодат”. Заради осезаемия хумор, символите, иронията  и неочакваната развръзка – все характеристики, които заразяват с някаква особена виталност и лекота целия сборник. 

Любопитното е, че „Двама кавалери” е написан след като Джойс е изпълнил първоначалния си замисъл за сборника: цикъл от дванайсет разказа, посветени съответно на детството („Сестрите“, „Среща“, „Арабия“), младостта („Евелин“, „След състезанието“, „Пансионът“), зрелостта („Схватки“, „Пръст“, „Прискърбен случай“) и публичния живот в Дъблин („В деня на бръшляновия лист“, „Майка“, „Благодат“). Целта била да „подсили” по-слабата част от „Дъблинчани”, макар да ни е малко трудно да определим коя е тя. „Двама кавалери“ предизвиква сблъсък между Джойс и неговия издател, който настоявал някои по-пикантни пасажи да отпаднат. Това отложило публикуването на сборника с цели 10 години! Писателят не отстъпил, защото смятал, че „Двама кавалери” е един от най-ценните разкази в колекцията. Бил готов да прежали няколко от останалите истории, не и тази. 

Също като „Двама кавалери“ „Облаче“ е писан след завършването на 12-те разказа и е сред любимите творби на автора. Що се отнася до „Прискърбен случай”, братът на Джойс отбелязва в спомените си, че сам е послужил за прототип на г-н Дъфи (с отношението си към социалистите, навика да си записва сентенции и пр.). Други негови качества дават хляб за ироничен автопортрет. Джойс е бил недоволен от разказа и нарежда „Прискърбен случай“ сред най-слабите творби в „Дъблинчани“. Ще си позволим да поспорим с него чрез този пасаж: 

„Той беше без другари и приятели, без църква и без вяра. Духовният му живот минаваше, без да общува с хора – единствено ходеше у роднините си по Коледа и ги придружаваше до гробищата при смърт. Изпълняваше тези две обществени задължения само в името на традициите, но не правеше никаква друга отстъпка на условностите, които ръководят гражданския живот. Понякога си позволяваше да мисли, че при известни обстоятелства би могъл да ограби банката си, но тъй като тези обстоятелства изобщо не възникваха, животът му протичаше гладко и еднообразно – като скучен разказ... Една от мислите, написани два месеца подир последния му разговор с госпожа Синико, гласеше: Любовта между двама мъже е невъзможна, понеже не бива да има полово сношение, а приятелството между мъж и жена е невъзможно, защото трябва да има полово сношение.” 

„Благодат“ е другата впечатляваща  заявка за комедийния дар и тънкото пародийно чувство на Джойс, разгърнати в „Одисей“ – една книга, над която, по думите на драматурга Бертолт Брехт, читателят се смее, както когато чете „Швейк“. Джойс конструира разказа върху учението за благодатта, една от основните християнски догми, за да подложи на сатира цялата християнска идеология и римокатолическата църква. Брат му Станислас Джойс отбелязва в спомените си, че Джеймс е замислил „Благодат“ по модела на „Божествена комедия“. Много от героите в разказа се появяват в „Одисей“. 

Редом с Вирджиния Улф, Пруст и Кафка Джеймс Джойс е сред иконите на модернизма, няма спор. Мнозина смятат, че той е най-значимият представител на това течение в литературното изкуство. Ако постиженията на Пруст се асоциират с готически катедрали, Джойс е известен с експерименталната употреба на езика в произведения като „Одисей” (1922) и „Бдение над Финеган (1939). Неговият принос за развитието на романа като жанр включва сръчната и прозорлива употреба на вътрешен монолог или техниката „поток на съзнанието”, сложната мрежа от символни паралели, извлечени от митологията, историята и литературата, изобретяването на уникален език от неологизми, игрословици, каламбури и алюзии. Сред артистите, повлияли върху израстването му като творец, се нареждат Ибсен, Данте, Флобер, Томас Арнолд и Уилям Бътлър Йейтс.

А вие да не сте посмели да изберете „Вождът на апачите“ или „Винету” пред „Дъблинчани” на Джойс, отец Бътлър-Пръдлър от разказа „Среща” ще ви разкости. Само изпаднал читател може да направи такъв неграмотен избор. За апачите се твърди, че са обесвали пленниците си с главата надолу над лумнал огън, докато героите на Джойс са обикновени хора, вплетени в повествование от... един от най-влиятелните писатели в литературната история. Кой от нас може да се надява на такава съдба? Удоволствие ли е да си представяш, че си паяче в мрежата на безмерното му въображение? Неговите щателно подбрани думи сякаш капсулират мрачевината и произвеждат от нея смисъл, създават образи, които са пленителни. Сега сме по-сигурни от всякога, че истинските приключения не спохождат люде, сгушени у дома. Време е да се размърдаме. И да хванем първия полет за Дъблин...

Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени